За великотърновската група заселници столицата на родината ни е… Страхилово. Нашенската общност е единствената, която върху собствена земя е изградила свой център с църква, салон и училище
Първите български заселници, емигрирали в Южна Австралия, според най-ранната налична информация е през 1912 г., когато в района на Мъри Бридж се настаняват три семейства.
След 1928 г. в Австралия пристига голяма група българи. Тяхната цел била да спечелят пари за няколко години, след което да се върнат обратно в България. Това обаче не било възможно. В периода 1929-1939 г. се наблюдава най-голямата вълна от изселници. Световната икономическа криза и заплахата от нова световна война стават причина да емигрират хора от североизточния район на България. В голямата си част те са от и около село Страхилово във Великотърновски регион. И днес потомците им се шегуват, че столицата на България и за тях, и за техните деца е… Страхилово. Повечето се заселват в Аделаида и главно в кварталите Сийтон, Гренч, Локлейс, Фулам и Фулам гарденс. Ранните заселници пристигнали в непознатата земя с нищо ценно в себе си, освен трудолюбивите си ръце. Социалното подпомагане е непознато в онези години, но трудът е тяхната сила. Новодошлите са били земеделци в България и тежкият труд им е познат. С мечти и поглед напред за по-добър живот започват да пускат корени като работещи отговорни хора в един нов свят. Постепенно, година след година, икономическото им състояние се стабилизира и до Втората световна война повечето от нашите сънародници успели да стъпят на краката си благодарение на голямото си трудолюбие и пестеливост. Купуват на достъпни цени земя главно в кварталите Фулам и Фулам Гарденс. Навремето това са били мочурливи земи, които българите с денонощен труд превърнали в благодатни зеленчукови градини, създавайки оранжерии за домати, чушки и други зеленчуци. Тогава започват да довеждат семействата си. Впоследствие кварталите Фулам и Фулам Гарденс стават едни от най-привлекателните и търсени в града, като се отдава заслужена почит на техните създатели – българите.
През Втората световна война се явяват нови затруднения за българските емигранти в Аделаида и в цяла Австралия. Причината е, че в тази война България е в противниковия военен съюз. Много от българите са взети в лагери и заставени да работят по железопътните линии, в мините, в горите и на други подобни места.
Следващата значителна група българи пристига в Южна Австралия след Втората световна война, когато след 9.09.1944 г. в България на власт идва комунистическо правителство. Пристигналите българи в Аделаида и околността ѝ се занимават с градинарство. Произвеждат най-вкусните чушки и домати както в оранжерии, така и на открито и учат на зеленчукопроизводство местните жители. По това време цените на зеленчуците са добри, българите се трудят без отдих и резултатите не закъсняват. С отделените пари те започват да строят хубави масивни тухлени къщи, да купуват нови леки коли и камиони и почти всички разделени семейства вече се събират в Австралия. Българската колония в Аделаида рязко се увеличава. Днес тя наброява около 1000 семейства.
Такава е фамилната история и на нашите домакини. Дядо Лазар Колев от с. Страхилово минава по същия път като своите събратя и с голямото си трудолюбие и находчивост успява да стане един от най-добрите градинари в региона. Още през 30-те години на миналия век утвърждава българския домат като най-вкусният и ценен зеленчук. Увеличава постепенно собствените земи и оранжериите си, успява да събере семейството си и наследниците му днес с благодарност споменават името му.
Наличието на по-добро икономическо състояние, събраните семейства и родове дават възможност за организиране на различни празненства и чествания. Не им трябва дълго време, за да узреят за идеята за изграждане на подходяща сграда, в която да се събират всички желаещи и в спокойна и приятна обстановка да провеждат своите тържества и увеселения. И това се случва. На 22 май 1949 г. е свикано събрание на всички българи в Аделаида, които се интересуват от създаването на център на общността. Така е положено началото на Българското културно-просветно дружество в Аделаида. Утвърден е устав, съставен от 54 членове. Първият председател е Йордан Ботев. Дружеството е узаконено и още същата година се прави една много съществена крачка – купуването на земя и изготвянето на строителни планове за изграждане на български салон (днес го наричат български хол). Тази земя е мястото, където сега се издига центърът на българската общност, състоящ се от салон, църква и българско училище. Според нашия консул в Австралия, това е единствената общност, която върху собствена земя е изградила обществен център.
Строежът на хола започва през 1952 г. с голям ентусиазъм. Построен е с дарителските средства на своите членове. Много често нямат готови пари и с радост предоставят от своята продукция за пазара на комитета по строителството, който да я продаде и събере средства за строителните работи. През 1958 г. българският хол е факт и в него като първо събитие, за късмет, е организирана българска сватба. От тогава до сега са направени много подобрения.
Религиозните потребности на това дружество са задоволени чрез организирането на българска православна църква “Света Петка” през 1968 г. Първоначално службите се извършват в една малка стая от свещеник Димитър Попов. Настоящата красива църковна сграда е завършена през 1975 г. и до днес изпълнява своята роля.
Много богата и смислена е дейността на Дружеството в годините и днес. През 2000 г. тържествено е отбелязана 50-годишнината от създаването. Огромно е значението му, защото то поддържа българските традиции. В далечната 1965 г. е създадено Женско дружество, което оказва голяма подкрепа и физически, и морално поддържа българската общност. През 1960 г. е открита първата група за народни танци.
Съществена е ролята на българското училище. Повече от 30 години то не само учи децата на българския език, но възпитава чрез стойностната българска литература и фолклор и създава връзките с общността. За патриотичното възпитаване на поколенията значимо място имат радиопрограмите на родния език.
И до днес българският хол е обединителен център на нашите сънародници. Събират се всеки петък вечер, организират различни събития. Задължително отбелязват националния ни празник 3 март и празникът на българската писменост и култура 24 май. Заедно са и на Бъдни вечер. Още с пристигането ни бяхме поканени на мексиканска вечер, на която се запознахме с почти всички, над 50 присъстващи българи. Беше приготвена типична мексиканска кухня, а екзотичен квартет изпълняваше мексиканска музика и създаваше чудесно настроение. Впечатлиха ме и сбирките на Женското дружество. Веднъж месечно жените се събират и поддържат традицията на някогашните български седянки. Забележете, бродират български шевици и плетат традиционни български плетива. И с носталгия питат за България, особено когато имат такъв гост като мен, дошъл от родината им. Някои от тях са родени в Австралия, но говорят оня архаичен български език, научен от родителите им, и ти става много мило и с вълнение ги слушаш.
Почти всички българи, с които се запознах, са сериозни, заможни, успели хора. Те са наследници на ония трудолюбиви и предприемчиви първи емигранти, но са съумели да увеличат богатствата им. Днес не се занимават със земеделие. Предпочели са да дадат земите и оранжериите под наем (предимно на виетнамци и камбоджанци), да търгуват с внос на семена, да се занимават с рентиерство, да са собственици на фирми, както и други професии. Има много успели адвокати, лекари, психолози, инженери, служители в администрацията на щата и др. Информирани са повече от нас за България, четат ежедневно централна и местна преса по интернет, слушат български радиа, в колите им се пуска българска музика. Имах чувството, че непрекъснато виждам българската следа в живота на далечния град. Толкова често ме преследваха фризерите с надпис “Петров” на един от най-добрите и търсени сладоледи, чийто собственик е наш сънародник. Наследниците на Дончо Иванов са продължили традицията и стопанисват един невероятен градински център с оранжерии за разсад и цветя, изискан ресторант и сладкарница в селскостопанския район Вирджиния и са го нарекли “Дончо”. Незабравимо за мен ще остане присъствието ми на толкова светското събитие в центъра на столицата – Фешън фестивал Аделаида. На него бе представена модната колекция от официално дамско облекло на Пол Василев, много проспириращ дизайнер. Едва 26-годишен е превзел столицата на модата Париж, където живее и работи. Неговият баща е уважаван българин в Аделаида. Пътувайки из този невероятен град, постоянно ми се показваха хотели, ресторанти, социални домове, мотели, чийто собственици са българи. Много приятно чувство! За съжаление, най-младото поколение вече е натурализирано, разбира българския език и прави плахи опити да го говори.
Последната голяма вълна емигранти от България е през годините след 1990 г., когато комунистическият режим пада. В Южна Австралия пристигат над 30 млади семейства. Повечето от тях са с висше образование в областта на компютърните технологии и различни инженерни специалности.
Катя МИТОВА-ГАНЕВА
сн. авторката и архив
